Елементи на комплекса - Свещеното пространство

Свещеното пространство Невъзможно е да се разглежда нестинарството и въобще обредността на хората в Странджа планина без да се обърне специално внимание на пространството, очертано от храмови постройки, пътища, извори и участъци, както и от движението на вярващите в него.
Изворите На най-тачените светци-патрони са посветени свещени извори, които се посещават на празника им. Пътят до извора и обратно обикновено не е един и същ, но шествието в двете посоки винаги е водено от иконата. Много често начело, пред иконата, вървят музикантите. Целият обред при извора и при т. нар. Манастирче край него се ръковди от висията на светеца, т.е. от наследствения жрец. Там, край извора, се принасят кървавите жертви, обречени през годината по различни поводи. Край свещения извор се извършват и безкръвните жертвоприношения. Отклонение от пътя до извора и обратно не се позволява и се наказва от почитания светец/светица. В определени дни преди празника висията и подбрани вярващи - в зависимост от това дали обредът е посветителен или инициационен - отиват да почистят пътя и извора. Изворите играят важна роля в културата на населението. В съня си вярващите намират извори-аязми и отделят около тях свещен участък за курбани и за дуги обредни действия (раздаване на обреден хляб, игра на хора и пр.). За патрон на свещените лековити извори се избира някой от особено почитаните светци, който в съня си е дал указание къде да се търси. Народното обяснение за почитането на изворчето е, че водата му е лековита, но вярващите понякога свързват мястото с живота или със смъртта на светеца-патрон. Този мотив е опит да се уредят отношенията с църквата, която забранява издигането на олтари и таченето на свещени места, открити чрез съновидение и нарежда разрушаването им. При теренни проучвания са регистирани вярвания, че събраната във вдлъбнатините на мегалитни олтари вода, е аязма, т.е. светена, лековита. Упованието на населението в Странджа планина във водата и скалата се дължи на изцелителната сила, която те обладават. Смята се, че дори може да се зачене с пиене на вода и с ядене на камъчета от тези места. Почти всички извори са край скала, върху която се лепят запалени свещи, а някои от тях обикновено посветените на Св.Марина са в пещера. Обредното измиване на тези извори е не само пречистване, но и представа за осъществено ново раждане. Това се препотвърждава от преобличането с нови дрехи при лечението с аязма и от окачването на старите дрехи (дрехите символизират болестта) или на части от тях по дърво. Когато те се хвърлят във водата и са понесени от течението й, болестта не може да бъде "намерена и върната". Обличането с нови дрехи и бягството от извора, при което болният не бива да се обръща назад, показват страха към това място като вход към света Отвъд. Споменът за такова лечение-раждане е съхранен както за аязми, чиито патрони са Св.Св.Константин и Елена, така и за свещените извори на другите светци от нестинарския календар. Тези свещенодействия са, разбира се езически, но намират равнозначност и в християнската ралигия. Пречистването с вода е кръщение. Още първите християни са се кръщавали с течаща вода или чрез поръсване, т.е. приемали са нова вяра, която за тях е и ново раждане. В контекста на казаното досега, трябва да се разглежда и древното схващане за лечението на очи и на кожни болести с вода от свещените извори. Ослепяването (слепотата) е синоним на смърт, а възвръщането на зрението е равнозначно на проглеждане след посвещение, на ново раждане. Болестите по кожата означават накърняване на човешката цялост, сакрална нечистота, синоним на смърт, а излекуването им нов живот и възвръщане в социума.
Пътят Отиването до всеки един от разположените в мислимия идеален кръг свещени извори сакрализира постепенно духовната територия на селището. Така се осигурява защитата на селото и на землището от светците-покровители, на дните на които всяка година се извършва движение-освещаване и в двете посоки.	Епитропът- бай Киро (зет на легендарната нестинарка баба Злата), следван от икононосците, напуска аязмата на Св.Елена, с.Българи
То е вписано в календарната обредност. За тази сакрализация на пространството говорят и данните, че ако се пресече пътят на две шествия от различни села, всяко тръгнали към своя извор, непременно се извършва "сборване" на иконите за да се види кои светец е по-силен. Иконите носят моми на име Елена и ергени на име Константин, следвани от други младежи в предбрачна възраст. По протежение на целия път те играят. Движението на шествието е много бързо, участниците почти тичат до свещения извор и обратно. В наблюдавани шествия жените и момите се движат боси по традиционно установения път. Движението до границата на организираното свещено пространство и обратно, от неговия център до периферията му и назад към нестинарския конак или църквата, където домуват иконите, е наситено с вяра. Тя се изразява в представата, че се отива към белязаното начало на хаоса равнозначен на смърт, и че завръщането от там е успешно, благодарение на светеца-пазител. Движението на нестинарската общност, на т.нар. тиас, се извършва обаче в сложен ред, заради развитата вътрешна йерархична структура от жреци, посветени, вярващи, невярващи, а напоследък и от публика. Всяка една от посочените групи заема различни пространствени позиции в обредността и, следователно, в шествието.
Одърче до аязмата на Св.Елена, с.Българи	Одърчета По свещеното нестинарско пространство, в непосредствена близост до аязмите, винаги се открива дървена конструкция, която се нарича "одърче". Тя се сковава, за да се поставят на нея иконите на светците-покровители на извора.
В средната част на четири скулптурирани от дърво вертикални колони, които бележат върховете на квадрат, е прикрепена платформа от греди, ориентирана по посоките на света. Винаги, когато теренът позволява, тя е издигната над поточето, което се излива от свещения извор, или до него. Платформата е оградена с парапет. Достъпът до нея, без или с едно-две стъпъла, е от северната страна, а южната е оформена като столнина (иконостас). В хоризонталната полица са пробити дупки за дръжките, за да се подреждат "опашатите" икони прави. "Светците трябва да стоят изправени и да гледат" е задължителното правило, помнено от най-старите жители. На столнината около иконите жителите поглеждат обредните хлябове и даровете. По металната украса с кръстчета (наричана манал) на столнината се лепят запалените свещи. Свещи се лепят и по цялата дървена конструкция, а по парапета, ограждащ платформата, се закачат дарове - кърпи, ризи. На него болните, които идват за лечение на извора, завързват дрехите си (или части от тях), които събличат, за да се преоблекат след измиването си с вода.
Конаците Конаците са храмовите постройки на нестинарите. Те са напълно отделени и независими от църквата и се намирали в центъра на всяко село. Някои изследователи ги определят като "частна църква".	Конакът на Св.Илия в с.Българи
Конакът е храмова постройка, която е сакралният център на обредността на селището и на прилежащата му територия. По-старите конаци, които се намирали в домовете на главните нестинарки, са били и средища на общността. Те са се местили с избора на нова нестинарка.
Огнището В някои села огнището се намира в ъгъла, който сочи изток. Пламтящата жарава в огнището на храма е еквивалент на зимното слънце. Трите дни, празнувани през зимата (от Св.Атанас до Св.Евтим), когато се играе в жаравата от огнището, съвпадат с постепенното увеличаване на светлото време. В това огнище се приготвя и обредната храна на нестинарите. През трите зимни дни тя е постна, а на 21 май там се вари курбанът, месото на жертвопринесения бик/мъжко агне. В старите конаци огнищата са в ъгъл. Ъгълът е вярната метафора на начало, на стабилност. На други места огнището е изградено на източната стена - като компромис с църквата най-вероятно.
Столнината/Иконостасът - поема иконите. В миналото, когато конакът е бил в дома на главната нестинарка, те са стоели там през цялата година. От това място те участват във всички обредни действия. С тях се играе пред и в жаравата на огнището, те присъстват на обредната трапеза, "получават" подаръци и си "почиват", след като са "ходили" до свещения извор и са "обикаляли" домовете, където им е било оказвано гостоприемство. От столнината до конака иконите отиват "да играят" в огъня носени по пътя от момчета, а в огъня - от нестинарите. Именно такива столнини се подготвят в предварително посочени от главната нестинарка (по-късно от викилина) къщи, за да могат "кумизмите" да си почиват. Да окажат гостоприемство на "светците" е най-голямата чест за стопаните.
Икони на Св.Св.Константин и Елена, нестинарски кърпи и "риза" в конака на Т.Гайдадзис, Лангада, Гърция